Автор: д-р Али Мохамед Али ал Таназафти
Задаването на въпроса „Кой съм аз“? „Кои сме ние?“ и „Кой си ти?“ вероятно може да бъде обиден, да бъде изопачен или да заличи своите очертания, ако е комбиниран или свързан с политическата идеология – но тези въпроси са безобидни и трябва да се отнесат към техния интелектуален произход, като се спомене историческият им контекст и [веригата на] позовавания, които да коригират техния смисъл, за да не фалшифицират съзнанието и да стигнат до заключеннието, че подтикващият призив на философа Сократ „Познай себе си“ е въпросът „Кой съм аз?“. Що се отнася до Шакиб Арслан, той пита за нас чрез заглавието „Защо мюсюлманите закъсняха, а другите напреднаха?“, чудейки се кои сме ние, докато въпросът е „Кои сте вие?“. Предава се от запознат на запознат и в повечето случаи не се скрива.
В контекста на овладяването на изрази, думи и поговорки като „конструкции“, с които се направлява работа чрез действие върху нея, означава, че заглавието тук е да знаем кои сме ние, либийците . Тук ще цитираме Ейбрахам Линкълн, който в тези изрази определя стратегията на Съединените американски щати от самото ѝ създаване: „Ако можем предварително да знаем кои сме и накъде отиваме, можем по-добре да изберем какво да правим и как да го направим“. Така че въпросът „кои сме ние?“ е въпрос на идентичност, култура, цивилизация, референция, идеология и холистична визия за съществуването. В този контекст е трудно да се говори в детайли за това, но, за да разберем „кои сме“, трябва да разберем накъде сме се запътили.
За да разберем, в това отношение ние се питаме за конструкциите на изразите, които са представени в либийското публично пространство. Дали изразите като конструкции в света на идеите се съгласуват с техните значения, които се отнасят за света на събитията? Необходимо и задължително е да разберем кои сме като идентичност, биография, подход и право, и да знаем отправната точка като кибла (посоката към Кааба в Голямата джамия в Мека, Саудитска Арабия – бел. прев.). След това осъзнаваме процеса на асоцииране на думата с действието и конструкцията със значението като принцип, стойност и автентичност. Имат ли думите ни връзка с нашите дела? Защото чрез разбирането и знанието, съзнанието се допълва, като обхваща мисълта и съвестта, „усещането и чувството“, а след това говорим за това какво трябва да правим и как да го сторим.
В публичната сфера, т.е. реалността, в която живеем, думите се подмятат, значенията се подхвърлят, а говорещият обявява смъртта на словото, неговото демонтиране, загубата на смисъла му и дори се подиграва с мястото на неговото споменаване.
Например, по време на всяка молитва изричаме израза „Аллах е велик“ и го чуваме в призива за молитва и в думите на Пророка за молитвата: „Успокой ни с него, Билал“, и ние го помним, когато нощта покри нашия родоначалник Ибрахим (препратка към К 6:76 – бел. пр.) чрез словата на Всевишния: „И когато видя слънцето да изгрява, рече: „Това е моят Господ. То е най-голямото“ (К 6:78).
Така че защо смисълът му беше изопачен, значението му избледня и при споменаването му има подигравка , когато то е съкратено и споменато в плячкосването като „помитане“ и в борбата на мюсюлманина срещу мюсюлманина, и в процеса на замяната му от религиозен химн „Аллах е велик“ в национален отечествен химн „О, Либия, ние няма да те подведем“.
Изкривена е и концепцията за мъченичеството и патриотизма. Беше дадено качеството „като акт на опрощение“. Също така беше осквернена интелектуално-цивилизационната памет на държавата на „историята“. Бяха нарушени симптомите на „географията“. „Икономиката“ беше изчерпана. Учебната програма на „образованието“ беше отвлечена. Беше фалшифицирано „религиозното“ съзнание с религиозност. Хора се откъснаха от политиката, за да възлагат неща на други хора, а не на своите. Общественото възприятие беше изкривено и се превърна от изкривяване на общественото възприятие и превръщане на политическото различие в гражданска борба. И повтаряме: „Кои сме ние?“ и „Накъде сме се запътили?“.
Съществува златно когнитивно правило, споменато в социологията и политиката: „Промяната в понятията е промяна в поведението“, докато в публичната сфера, в която живеем, понятията се променят, а ценностното поведение се запазва.
В този контекст питаме каква е разликата между понятията „плячка, бандити (използваният тук термин от миналото е „фаллага“, т.е. член на мюсюлманска и националистическа партизанска група, действаща на територията на Северна Африка – бел. пр.) и помитане“1. Промяна в структурата личи в значенията на поведението и ако има разлика, тя е в степента, а не във вида. Каква е разликата между „ескалация2 и избори“ при гласуването, между „изчерпване богатството на страната и концепцията за заетост“ и между „който узурпира легитимността на властта на избор и съгласието на народа към онези, които са достигнали до ръководни позиции в държавата чрез спонтанно разрастване на себе си; концепцията за легитимността на владетеля с чуждо одобрение“, между „борбата на първенците и учените, или превръщането на фетвата в текст“, и между концепциите за споразумение и помирение, които се превърнаха в туристически концепции и възлагането на проекта за конституция на неспециалисти“.
Освен това ислямската политическа мисъл не контролираше концепцията за бунта. Разбирането, знанието и осъзнаването във възприятието на елита и широката общественост все още са свързани с правото на бунт срещу „управляващия“ покровител само от народа. Анализът на юриспруденцията не е завършен относно какво е въздействието на бунта на народа или някои негови членове срещу „управляващия“ покровител, ако политическото действие е свързано с приоритета, за предпочитане сигурността на територията на държавата и нейните граждани, над зависимостта, попечителството и международната закрила. Както и какво е влиянието на бунта на покровителя и народа срещу единството на държавата и влизането на трета страна? Дали това представлява ислямските ценности, основани на справедливост, контролиране на концепции и значения, запазване на религията, душата, ума, потомството и имотите и предпазливост от покровителство и лоялност към врага на родината, и отричане от неговите идеи и помощници; или е по Макиавели, основана на максимата „Целта оправдава средствата“; или е софистика на разбирането, която вярва в правилното и погрешното едновременно; или е „утилитарна“ прагматика, която вярва в резултатите, а не в представянето, или това е отклонение, което следва разбирането на деконструктивната школа в постмодернизма, която говори за възпроизвеждане на смисъла, смъртта на автора и няма универсално обяснение на поведението, на което може да се вярва в епохата на преднамерената рационалност и скептичност спрямо теорията на епистемологията, основана на разграничението между субекта и обекта, като се приемат много сериозно понятията „смърт“, „край“ и „очакване“. Или тези комбинации са облечени в ценностите на възприятието, възприемането и осъзнаването на либийското общество. Има ли пробуждане за възстановяване на светостта на словото? За да се върне връзката между това, което имаме предвид и това, което казваме, между това, което казваме и това, което мислим, и между това, което мислим и правим.
Оттук се чудим накъде сме се запътили? Ако това е положението на страната и гражданина и изглежда, че решението изисква диагностика на концептуалната ситуация от политическа и религиозна гледна точка, като се има предвид, че постигането на уравнението на обвързване на думите с действията (т.е. конструкции със значения), е религиозно и политическо право и дълг, което реализира уравнението за свързване на произхода като „идентичност“ с епохата като „реалност“, която съхранява ценностите. Дефектът вероятно се дължи на разпиляване, разсейване и безредие в разбирането, познаването и осъзнаването на религиозната учебна програма и закон, както и на липсата на воля, специализация, благоприличие и поведение в начина на изграждане на политическата държава. Това създаде смущение в конструкциите, „концепциите и термините“ се сринаха върху значенията на поведението и ценностите като падането на ядящия в неговата купичка.
Термини, които имат исторически произход и хронология, която следва една след друга, и те се различават по словесната си структура, докато най-близкото им значение е, че имат едно значение, съдържат в съдържанието си смисъла: грабеж и незаконно присвояване.
Либийците по време на епохата на Муамар Кадафи избраха да избират народните представители в местните и общинските съвети и Общия народен конгрес „Парламент“ термина „ескалация“ вместо думата „избори“, а когато думата „избори“ беше използвана в събитията от „Арабската пролет“, нямаше интерес към значението на семантиката и какво е нейното съдържание откъм търсене на компетенции и способности за лидерски позиции. Все още племенната мобилизация е преобладаваща, а стойността на компетентността и специализацията все още е в състояние на отчуждение.
Вашият коментар