Откакто шиитският духовник Муктада ал Садр победи на изборите миналия октомври, има постоянен поток от новинарски репортажи и анализи, които твърдят, че това може да представлява началото на края на иранската намеса в иракските дела. Макар че подобни оценки със сигурност са обясними с желанието за повишаване суверенитета на страната, те може би са наивни. Иран все още притежава най-голямо влияние в Ирак днес и е изключително малко вероятно Техеран – с Ирак като централна точка в регионалната му стратегия – просто да позволи на Багдад да определи свой собствен курс. Най-значимото скорошно развитие на политическата сцена беше повторното свикване на парламента по-рано през декември, който – въпреки някои сблъсъци – успя да преизбере повторно Мохамед ал Халбуси за председател на законодателния орган. Парламентарната сесия беше помрачена от насилие, тъй като действащият председател и най-възрастният член на парламента Махмуд ал Машхадани беше нападнат от ядосани парламентаристи, които искаха да нарушат встъпителната сесия, за да забавят преговорите. Машхадани беше хоспитализиран с леки наранявания и в крайна сметка беше изписан. Садристите обаче сформираха коалиция с основния суннитски блок и кюрдските партии, за да затвърдят нов мандат на лидера на суннитската партия Такаддум.
Парламентът разполага с време до 07.02.2022 г., за да избере следващия си президент, който трябва да е кюрд. След като президентът бъде избран, той трябва да назначи шиитски министър-председател в рамките на 15 дни, който след това трябва да формира своя кабинет, за да бъде одобрен отново от парламента. Този процес обаче вероятно ще се забави, като последните избори през 2018 г. отнема приблизително пет месеца, преди да бъде избрано правителство.
След като въпросът е решен за поне една от трите конституционни лидерски позиции – като другите две са президентска и премиер – е ясно, че много партии далеч не са развълнувани от резултата и избраха да изразят недоволството си по друг начин. Самият Машхадани, заедно с колегата си депутат Басим Хачан, подаде петиция във Федералния върховен съд на Ирак за разследване на преизбирането на Халбуси. Въпреки че подробностите по жалбата не са ясни, се предполага, че мотивите на Машхадани са свързани с нападението над него. Върховният съд издаде временно разпореждане, с което отстранява председателя от ролята му, като на практика замразява дейността на парламента, тъй като той не може да заседава без него. На следващия ден партийният щаб на Халбуси в Багдад беше нападнат, когато нападателите хвърлиха ръчни гранати по сградата, ранявайки двама пазачи.
Въпреки че някои доклади се стремят да преувеличат антииранските характеристики на Халбуси, както и тези на самия Садр, реалността е по-сложна. След издигането си като губернатор на размирната провинция Анбар през 2017 г., Халбуси работи в тясно сътрудничество с подкрепяни от Иран фракции, за да затвърди контрола си над сунитския регион и да потуши останките от групировката Ислямска държава (ИД). Въпреки убедителните доказателства, че Народните мобилизационни сили (PMF) – проирански шиитски милиции, които сега действат като официална част от иракските въоръжени сили – са извършили зверства срещу цивилни суннити в неговата провинция, Халбуси не е призовал за тяхното отчетност. Това сътрудничество с пълномощниците и съюзниците на Техеран продължи и през 2017 г., а Халбуси сега просто прехвърли съюзите от свързаната с PMF Координационна рамка към садристите, които имат своя дълга история с Иран.
Въпреки че много се говори за разрушителния потенциал на Садр и предполагаемите му националистически качества, той има съществени връзки с иранската страна. След водената от САЩ инвазия през 2003 г. Садр беше един от няколкото получатели не само на иранската подкрепа, но и на нейното въоръжение и политическа поддръжка. Той и неговите подчинени се възползваха от подкрепата на Техеран при сформирането на милицията „Армията Махди“ и последвалите я разклонения като групата Асаиб Ахл ал-Хак на Каис ал Хазали. Въпреки съобщенията, че Садр е в конфликт с Иран, той получава убежище в Иран през 2007 г. след конфликта си с предполагаемия враг и бившия министър-председател Нури ал-Малики и след това, по настояване на Техеран, помогна на Малики за още един мандат след изборите през 2010 г. За усилията си садристите бяха наградени с редица по-малки министерски портфейли, както и с един от двата поста на заместник-председател на парламента. След като групировката на ИД превзе една трета от Ирак през 2014 г., Садр отново се обедини с по-известните шиитски прокси организации на Иран, групи, които по-късно ще станат PMF след фетвата на аятолах Али Систани. Преди приключването на войната срещу ИД през 2017 г., шиитският духовник започна да критикува „чуждестранната намеса“ в завоалирани атаки срещу Иран и САЩ, но само конкретно посочва Вашингтон като пример за нарушаване на иракския суверенитет. Садр организира щурм на „Зелената зона“ на Багдад и парламента през 2016 г., обвинявайки „елитите“, от които той е част, че са провалили иракския народ. Въпреки всички твърденията, че застава зад легитимните права на иракчаните, които се стремят да променят система, затънала в корупция и непотизъм, Садр беше един от водещите командири на милиции, които насилствено се разправиха с противниците си през 2019 г. пряко защитавайки системата. Може би като награда за службата си Садр беше поканен като почетен гост на честванията на Иран за 40-ата годишнина от създаването на Ислямската република. Той беше сниман да седи точно до върховния лидер Али Хаменей и бившия командир на силите Кудс на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) Касем Солеймани. Солеймани – архитектът на голяма част от стратегията на Иран в Ирак – ще загуби живота си месеци по-късно от удар с дрон, нареден от бившия президент Доналд Тръмп в първите дни на 2020 г.
По същество Иран разглежда Ирак като най-важната външнополитическа арена и поддържа отлични и дълбоки връзки с всяка фракция. С други думи, който и да е спечелил изборите в Ирак, спечелил е Иран. Това явление е нещо, с което иракското протестно движение от 2019 г. се опита да се справи, и вероятно отново ще бъде гореща точка за обществен гняв в много близко бъдеще.
©„Приятели на Арабския свят“, 2022; Станислав Ноков
Всички права за публикуване на тази статия са запазени за „Приятели на Арабския свят“. Забранено е повторното публикуване или цитиране от нея, частично или изцяло, без получаване на пряко и предварително разрешение от Сдружението, с изключение на ограничени цитати, които отчитат принципите на научните изследвания, за конкретна образователна или изследователска цел, с необходимостта да се позовава на Сдружението като оригинален издател.