На 24 май президентът на Турция Реджеб Ердоган отново привлече вниманието на регионални лидери и медии към себе си с изказване след заседание на министерски съвет за предстояща нова, поредна, военна операция в Сирия срещу въоръжени отряди на разглежданата от Анкара като терористична Кюрдска работническа партия (ПКК). Предприемането на подобни действия беше традиционно аргументирано с необходимостта от изграждане на 30 километрова буферна зона в Северна Сирия, която следва да гарантира сигурността на пограничните турски градове по протежение на общата граница. Очаквано САЩ възразиха на подобен сценарий, определяйки го като ескалация на ситуацията по сигурността, което пък предизвика дежурните турски критики към тях и взаимодействието им с ПКК. Русия се ограничи до коментар за необходимостта за запазване на териториалната цялост и независимост на Сирия. При тези условия въпросът е да очакваме ли нова турска интервенция или не, още повече че аналогична операция срещу групи на ПКК започна от средата на април в Северен Ирак. Засега е трудно да се даде еднозначен отговор на този въпрос и то не защото няма подходящи условия за подобно развитие на обстановката в региона, а защото ако има нещо, което може да се определи като сходна черта в характерите на Реджеб Ердоган и Владимир Путин, то това е способността им да изненадват най-неочаквано с алогични решения в напрегнати моменти.
Нека да видим как са разположени фигурите на дъската към момента. ПКК е ядрото на т. нар. Сирийски демократични сили, които изнесоха с американска подкрепа основната тежест и съответно имат решаваща заслуга за успешния ход на войната срещу терористите от т. нар. Ислямска държава в Сирия. Кюрдите обаче са и де факто лидери на обособената негласно в Северна Сирия автономия, която има сложни отношения ту на привличане, ту на противопоставяне с правителството на президента Башар Асад и основния му политически съюзник Русия. Така или иначе политическите структури на кюрдите в Сирия се ползват с подкрепа от Вашингтон.
Тук е мястото да припомним, че аналогични аргументи, в допълнение към алармирането за опасността за националната сигурност на Турция от действията на ПКК на сирийска територия, бяха приведени за мотивиране на другите четири операции на турската армия в Сирия – „Щитът на Ефрат“ (2016 г.), „Маслинова клонка“ (2018 г.) и „Извор на мира“ (2019 г.). Въпреки че през последните две години подобни мащабни действия не бяха предприемани, то контролът върху северната провинция Идлиб беше поддържан чрез прокси въоръжени групи на сирийската опозиция. Една от заслугите за това относително ниво на спокойствие, което съвсем не означава липса на бойни действия, а наличие на по-малки инциденти, е наличието на договорка на Турция с Русия и вероятно такава със САЩ, за разпределение на сферите на влияние в Сирия. Към края на май т. г. обаче нещата седят по следния начин. Москва е концентрирана в своята специална военна операция в Украйна, която е явно приоритет номер едно. Забавянето на темповете по нея принуди руснаците да прехвърлят свои бойци от други части на света като Либия и Сирия с цел компенсиране на понесените загуби. Това неминуемо доведе и до отслабване на военните способности за поддържане на статуквото на терен в Сирия. Изглежда Иран ще се възползва от това, за да увеличи своите позиции на терен. От руска гледна точка обаче е по-приемливо като контрапункт на този процес да се допусне известно ограничено нарастване на влиянието на терен на Турция, тъй като Анкара не е пряк конкурент за влияние върху Башар Асад, какъвто е Техеран. Не трябва да забравяме и, че напоследък кюрдите не подхождат достатъчно сериозно към инициираните от Москва опити за постигане на сделка за помирение със сирийското правителство. Отделно от това имаме и заявка за членство на Финландия и Швеция в НАТО, към което Анкара изказва своите резерви именно с аргументи за радушен прием в тези две страни на свързани с ПКК лица.
Въпросът е следователно, може ли да се счита, че чрез една нова военна операция в Сирия при временно отслабено руско присъствие и блокиране на членството на Хелзинки и Стокхолм в НАТО Анкара ще разполага с два силни коза, с които да поднови заявката си за регионален лидер в Близкия изток.
Принципно логичният отговор е „да“, защото на практика турците няма какво да загубят, а само могат да спечелят, ако изтъргуват подходящо тези две стоки на международната сцена. Дали обаче ще могат да поддържат финансово темпото на амбицията си в настоящата сложна икономическа ситуация при тях е съвсем друг въпрос. А тук вече влизаме в темата за перспективите и желанието на Турция да се превърне в регионална енергийна борса за природен газ. Но както беше вече казано, нека позволим Ердоган да ни изненада отново.
©„Приятели на Арабския свят“, 2022; Пламен Василев
Всички права за публикуване на тази статия са запазени за „Приятели на Арабския свят“. Забранено е повторното публикуване или цитиране от нея, частично или изцяло, без получаване на пряко и предварително разрешение от Сдружението, с изключение на ограничени цитати, които отчитат принципите на научните изследвания, за конкретна образователна или изследователска цел, с необходимостта да се позовава на Сдружението като оригинален издател.