Въведение
На 14 април 2024 г. специалният пратеник на ООН за Либия Абдулайе Батили подаде оставка. Той мотивира своето решение, като заяви, че „Егоистичната решимост на настоящите лидери да поддържат статуквото чрез тактики на забавяне и маневри за сметка на либийския народ“ е основният фактор, който ограничава процеса по постигане на траен мир в страната. От събитията, които доведоха до падането от власт на Муаммар Кадафи през 2011 г. до днес, Либия се намира в положение на постоянни политически размирици и породено от тях въоръжено насилие. То се упражнява от множеството групировки, появили се като резултат от загубата на монопол над силата от страна на държавата. В страната днес съществуват две правителства, които въпреки опитите на различни регионални играчи и медиаторската роля на Мисията на ООН за Либия (United Nations Support Mission in Libya/UNSMIL), все още не са стигнали до постоянно решение, което да възстанови мира. През периода 2014-2020 г. се води Втората либийска гражданска война, в която участват международно признатото правителство на Либия в столицата Триполи и свързаните с него милиции, изправени срещу Камарата на представителите, чийто властови център е източният град Тобрук и е подкрепена от т. нар. „Либийска национална армия“, командвана от Халифа Хафтар.
Разделено общество
Процесът на разпад на държавността в Либия е продължителен и се дължи на редица комплексни фактори. От една страна, различните регионални сили са способни да гарантират интересите на предпочитаните от тях участници в либийския политически живот. От друга страна, политическата нестабилност до голяма степен се корени и в традиционните вътрешни разделения на либийското общество по регионални, етнически и племенни признаци. В страната живеят предимно араби, арабизирани бербери и туареги, които съставляват над 140 племена. В исторически план, именно племенно-родовият фактор и сложната мозайка от междуплеменни отношения са били основата на властта и търговията в страната, както и пречка пред изграждането на устойчиви държавни институции на национално равнище. Либия е държава с изключително важно географско положение. Тя се намира на кръстопът между Магреб и Машрек, между Средиземноморието и Сахара, както и между Европа, Арабския свят и Сахел.
Исторически региони
В териториален план Либия е разделена на три големи исторически региона – Триполитания, Киренайка и Фезан. В западната провинция Триполитания се намира столицата Триполи, най-важното пристанище в региона още от Античността. Киренайка, отговаряща на Източна Либия, е най-богатата провинция от гледна точка на залежи на въглеводороди – съответно 85% от нефтените залежи и 70% от залежите на природен газ, като пет от шестте петролни терминали и четири от петте петролни рафинерии в страната се намират тук. На свой ред, югозападната провинция Фезан играе ролята на важен търговски път, пресечна точка между Триполитания и Киренайка, както и между държавите от Магреб и тези от Сахел.
Арабската „кабалия“
Родово-племенният признак e от решаващо значение в преобладащата част от Арабския свят. Това никъде не е така ясно изразено, както в Либия. Арабската „кабалия“ (трибализъм) е основен структурен елемент на обществото, около който се организират всички политически и икономически взаимоотношения. Сложната мозайка от междуплеменни отношения надхвърля държавните граници, като свързва либийските общности с Тунис и Египет, а в случая на туарегите – с Мали и Нигер. Покойният Кадафи интегрира до голяма степен редица племена в централното управление на страната, като едновременно с това отнема традиционните политически привилегии на много от тях. В миналото се е приемало, че процесът на урбанизация допринася за намаляването на влиянието на племената върху политическия живот, но тази тенденция в последните десетилетия се обърна. Всъщност, някои изследователи приемат, че се наблюдава обратният процес на рурализация, породен от нашествията и завоеванията на градовете от племенните общности, които отказват да се интегрират в градския начин на живот и налагат собствения си модел на обществено устройство.
Още от самото си начало революцията на либийските офицери гравитира около Триполи като център на властта. От Триполитания е родом племето варфала. То е най-влиятелното и многобройно племе в Либия – приблизително 1 млн. души от 7 милионното население на страната принадлежат към него. Племето варфала са най-важният съюзник на Кадафи в периода 1977-1993 г. То заедно с племето на революционния вожд (кадафа) и племето магарха формират племенния съюз кадафа-варфала-магарха, върху който крепи властта си революционният режим. Докато варфала се отличават със своята многочисленост, членовете на племето кадафа, чиято традиционна крепост е градът Сирт, в исторически план никога не са се отличавали с голямо влияние и са едно от по-малките племена. Тяхната последвала значимост произтича изцяло от факта, че това е племето, от което произхожда либийският революционен водач. Племето магарха, произлизащо от Фезан, има най-дълбоки и дълготрайни взаимоотношения с кадафа. Благодарение на историческата си обвързаност кадафа, членове на магарха заемат позиции в силовите структури на либийската Джамахирия. Те забогатяват значително благодарение на придобитото си влияние. Част от племето са бившият министър-председател Абдулсалям Джалуд, считан за дясната ръка на Кадафи и Абдуллах ал Сануси, директор на военното разузнаване на Джамахирията.
Може да се твърди, че именно от разпада на съюза между тези племена се заражда бъдещата опозиция на Кадафи. Причината за постепенното влошаване на съюзните отношения се корени в разделение, което се е зародило вътре във варфала между шейховете на племето и младите офицери, които съставляват сърцето на либийските въоръжени сили. Младите офицери организират неуспешен преврат срещу Кадафи през 1993 г. Следват тежки репресии срещу офицерите, техните семейства и родственици. Това значително разклаща установените междуплеменни отношения и насажда вражда и омраза, чиято кулминация светът наблюдава в събитията покрай смъртта на Кадафи от 2011 г.
Политически играчи и ролята на международния фактор
От встъпването си в длъжност през септември 2022 г. до оставката си през април 2024 г. сенегалският дипломат Абдулайе Батили прави редица опити да доведе двете страни до преговорната маса чрез т. нар. посредническа дипломация (shuttle diplomacy) Начинанието му не се увенча с успех. Политическият процес в Либия не се е повлиял значително от неговата оставка. Той си остава в задънена улица и зависи изцяло от един разединен политически елит, който няма никаква пряка полза от промяната на статуквото. В рамките на този елит Батили се сблъска най-вече с практическата невъзможност за устойчиво споразумение между т. нар. „Големи петима“ – генерал Халифа Хафтар, министър-председателят на правителството в Триполи Абдул Хамид Дбейба, главата на президентския съвет Мохаммед Менфи, председателят на Камарата Агила Салех Иса и Мохаммед Такала, председател на Висшия държавен съвет. Друг значим играч, който дълго време беше останал извън полезрението на международната общественост, е Сейф ал Ислам Кадафи. Той е вторият син на бившия либийски диктатор. Сейф ал Ислам беше освободен през юни 2017 г., след като шест години беше в плен на милициите в град Зинтан. По време на управлението на баща си заема активна роля във външната политика на Либия. Той е сочен за негов евентуален наследник, въпреки че сам отрича тази идея. Сред либийското общество битува идеята, че той се стреми да се завърне, оглавявайки лагера на елементи от бившия режим, който обаче далеч не е единен.
Що се отнася до възможността за ограничаване и предотвратяване на кризисни ситуации в сферите на миграцията, енергетиката и сигурността, Либия и цялото южно съседство на Европейския съюз представляват зона на жизненоважни интереси за Брюксел. Въпреки това, липсва изработена и ясно дефинирана стратегия, която да послужи като пътна карта с точно определени етапи, процеси и способи за ограничаването на външното влияние в страната. Съюзът би следвало чрез активно сътрудничество с дипломатически инициативи като UNSMIL, Берлинския процес за Либия и Платформата за либийски политически диалог (Lybian Political Dialogue Platform, LPDF) да гарантира прозрачен и справедлив изборен процес, който да произведе легитимно общонационално правителство за излизане от кризата. Подходяща стъпка в тази посока би било обвързването на държавите членки с обща институционализирана позиция, която да е способна да ограничи собствените им интереси, които някои от тях преследват в Либия чрез взаимодействия със съответните местни играчи. От своя страна либийският политически елит се е доказал през изминалите години, че е незаинтересован от промяна на статуквото в полза на либийските граждани.
Международните фактори, които влияят на терен, заемат различни позиции по отношение на вътрешнополитическите либийски играчи. Например Русия поддържа тясно сътрудничество с Хафтар, който до известна степен е подкрепен и от Франция. Правителството на Дбейба в Триполи през ноември 2019 г. подписа споразумение с Анкара, което предоставя на двете правителства правото да използват изключителна икономическа зона в Източното Средиземноморие, което противоречи на Конвенцията на ООН по морско право. Египет, на свой ред, вероятно вижда провеждането на избори като опасност за своите интереси в региона.
Какво е бъдещето на Либия?
Възможно решение в обозримо бъдеще може да бъде прозрачен изборен процес под егидата на ООН, който успешно да заобиколи липсата на сътрудничество от страна на либийския политически елит и да даде на гражданите на Либия единно международно признато правителство. То трябва да е способно да възстанови разпадналия се вътрешен мир в страната и да бъде достатъчно устойчиво, за да го запази и занапред. Въпреки очевидната необходимост от избори и формирането на единно правителство, съществува скептицизъм към тази възможност.
Сред причините са досегашните неуспехи в тази област е фактът, че втората фаза на гражданския конфликт в Либия избухна именно след такива избори. Алтернатива за разрешаване на конфликта е реорганизирането на Либия като федерална република с три федеративни единици – Триполитания, Киренайка и Фезан, всяка от които да има известна степен на автономия и да упражнява влиянието си при взимането на важни за страната решения. Такъв вариант може да се заимства от немския или швейцарския модел и може да се наложи на базата на политическите, икономическите и културни разграничения между историческите региони на Либия. Макар и да е малко вероятно решението на кризата да поеме в тази посока, предложения като това за федерализация на територията на страната имат за цел да обхванат сложната мрежа от външни интереси, племенни взаимоотношения, религиозни и светски противоречия – всички тези елементи, които формират ребуса наречен Либия.
Автор: Александър Димитров (студент в специалност „Международни отношения“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“)
Статията представлява част от експертен доклад, който беше изнесен на 22.05.2024 г. по време на кръгла маса в МВнР на тема „Актуални процеси в Близкия изток и Северна Африка“.
©„Приятели на Арабския свят“, 2024;
Всички права за публикуване на тази статия са запазени за „Приятели на Арабския свят“. Забранено е повторното публикуване или цитиране от нея, частично или изцяло, без получаване на пряко и предварително разрешение от Сдружението, с изключение на ограничени цитати, които отчитат принципите на научните изследвания, за конкретна образователна или изследователска цел, с необходимостта да се позовава на Сдружението като оригинален издател.
Вашият коментар