Събитията в Ирак и Сирия около възникването на новата екстремистка джихадистка организация „Ислямска държава в Ирак и Левант“ предизвикаха създаването на нова международна коалиция, начело със САЩ, в която участват онези арабски държави, известни със сунитския характер на управляващите ги режими. От своя страна съставът на организацията „Ислямска държава в Ирак и Левант“, като се изключат привлечените платени бойци, е също от сунити. Възниква логичният въпрос защо на пръв поглед еднакви по религиозно-сектантската си принадлежност групи влизат в подобен въоръжен конфликт. Впечатление прави и позицията на Турция, също считана за сунитска мюсюлманска държава, която политически приветства действията на международната военна коалиция, но засега се въздържа от пряко военно участие. Подобно е и отношението на Египет. Характерно за последните две държави е, че вътрешнополитическата обстановка е стабилна и управляващите ги не се чувстват политически застрашени. Доста по-различна е обстановката в онези сунитски арабски държави, които се включиха военно в международната коалиция. В тези страни управляващите ги са подложени на вътрешнополитически натиск, който се дължи на сериозните социално-икономически проблеми на населението.
Възникването на „Ислямска държава в Ирак и Левант“ поставя под въпрос политическото статукво след Втората световна война, тъй като организацията претендира за създаване на нов международно правен субект на територията на легитимно вече съществуващите Ирак и Сирия. В действителност границите на последните две са определени от победителите от войната със съгласието на тогавашните политически елити, което днес се поставя на карта.
Възниква въпросът: какъв е действителният характер на генезиса на „Ислямска държава в Ирак и Левант“ – еволюирала от „Ал Кайда“ терористична заплаха или радикална проява на по-дълбок социално-политически процес в Арабския свят? Отговорът би ни дал съдържанието на една всеобхватна стратегия за подход към този феномен, по примера на изказването на премиера на Великобритания, с което поиска от своя парламент одобрение страната му да се включи във военната операция. Изготвянето на системен всеобхватен подход към явлението „Ислямска държава в Ирак и Левант“ ще позволи определянето и на набора от действия, с които да се даде адекватен отговор.
Процесът на консолидиране на непренебрежима част от ислямското общество около социално-политическата платформа, която предлага „Ислямска държава в Ирак и Левант“ цели създаване на „исторически справедливо“ уреждане на мюсюлманските общества в арабските държави в следвоенния постколониален период. Предлага се в районите извън европейския и американски постколониален обществено-политически ред да се създадат съвременен тип мюсюлмански държавни устройства – халифати, на етнорелигиозна основа, съчетаваща отделните антропологични субекти и ислямската религия, като техен спояващ елемент. „Ислямска държава в Ирак и Левант“ очертава регион, включващ Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия. Новите държавни формирования ще съдържат известните досега структури като полиция, съдебна система (основана изцяло на шериата), образователна и търговско-икономическа система.
Отговорът на развитите държави на предизвикателството „Ислямска държава в Ирак и Левант“ би трябвало да включва:
– комплекс от социално-икономически мерки за подобряване на жизненото положение на населението на арабските държави, генериращи емиграция в посока Европа и САЩ и засегнати от процеса на радикализация на религиозното съзнание;
– подобряване на благосъстоянието на арабското население посредством предоставяне на стоки, блага и услуги от европейските икономики, с което да се неутрализират факторите, пораждащи благоприятна почва за насаждане на радикални религиозни идеи за налагане на фундаментален ислям на мястото на провалилите се в това отношение досегашни авторитарни режими.
Реален прогрес в задълбочилата се криза в Сирия и Ирак може да се очаква, ако настоящите управляващи в арабските национални държави представят конкретен социално-икономически модел, който да неутрализира действителните източници на политическа дестабилизация, които по своя характер са социални, икономически и на последно място религиозно-политически.