Не е новост да се каже, че след като президентът Джо Байдън пое управлението в Белия дом, двустранните отношения на американската администрация с едни от най-праволинейните й съюзници в Близкия изток Саудитска Арабия и ОАЕ влезнаха в противоречива тенденция на усложняване. Факт, че състоянието на човешките права и свободи в тези страни не интересуваше предишния държавен глава Доналд Тръмп, стига да продължаваха договорите за закупуване на американско оръжие и доколкото тези две монархии споделяха и следваха регионалната политика на Вашингтон. Липсваха критики към начина на водене на военни действия срещу движението на хутите в Йемен от арабската коалиция, начело с Рияд и Абу Даби. Напротив, Тръмп негласно ги подкрепяше, било то чрез оправдаване на правото им за самозащита, било чрез насърчаване за изграждане на общ сунитски антиирански алианс, или чрез комфортно мълчание, при все че редица международни НПО изнасяха множество данни за тежките хуманитарни последствия и цивилни жертви сред йеменското население от действията на т.нар. арабска коалиция.
Очевидно обаче екипът на Байдън преформатира своите външнополитически приоритети и те не включваха двете монархии. Очакваше се в замяна на критики към начина на упражняване на властта в тях, те да продължат да гледат благосклонно на САЩ, независимо че международният натиск върху Иран беше отслабен, а това вдъхна нови сили на хутите, включително за обстрелване с ракети и дронове на обекти на саудитска и емиратска територия. Подобни прояви не само представляват сериозни предизвикателства за сигурността им, но и пряко застрашават икономическата стабилност и планове за развитие на монархиите. САЩ обаче останаха глухи за тези тревоги, което наруши параметрите по традиционната сделка “нефт срещу политическа и военна подкрепа”. Оттам логично се случи дистанциране от американските приоритети. Войната в Украйна просто създаде необходимия повод тези противоречия да излезнат наяве и даде добра възможност на Саудитска Арабия и ОАЕ да демонстрират своята важна роля за САЩ.
И те го направиха по начин, по който да бъдат чути и разбрани, без да се налага да влизат в пряк враждебен тон срещу Байдън. Аналогично на двусмислената позиция на Вашингтон спрямо Техеран (от една страна непримирим регионален съперник, а от друга търсен за преговори субект), и Рияд и Абу Даби устояха на американския натиск за осъждане на руската агресия и предприемане на действия за нанасяне на щети върху икономиката на Путин. Изявленията на двете страни бяха много умерени и в рамките на обичайната дипломатическа практика към участващи в конфликт страни – призоваване за деескалация, иницииране на диалог и въздържане от насилие. Те отхвърлиха призивите на американския президент и британския премиер Борис Джонсън за вдигане на нивото на производство на петрол и предпочетоха да спазват вече поетите си ангажименти в това направление във формата ОПЕК+, който включва и Русия. Въпреки че не се отрази подобаващо от доста медии, този ход засегна Вашингтон, който в условия на глобално нарастващи цени на горива като последица от кризата в Украйна, беше принуден да посегне на държавните си резерви и нов руски внос, за да балансира покачването на стойността на суровината на вътрешния си пазар. Нещо повече, саудитският престолонаследник Мохамед Бин Салман и де факто управляващият емиратите Мохамед бин Зайед в безпрецендентен израз на координация дори отказаха да разговарят с Байдън по телефона по този въпрос. Отделно от това те стигнаха по-далеч – на 15 март Рияд се осмели да застраши световния монопол на петродолара в своите транзакции на въглеводороди, заплашвайки че ще позволи и търговия с нефт в китайски юани, а три дни по-късно Абу Даби домакинства посещение на изпадналия доскоро в международна изолация сирийски президент Башар Асад и му осигури безпрецедентна от 2011 г. насам легитимация. Същевременно обаче също през март т.г. двете монархии гласуваха в подкрепа на резолюцията на ООН, осъждаща руските действия, с което си гарантираха защита срещу каквито и да е критики за скъсване на топлата връзка с Белия дом.
Антиамериканското сближаване между Саудитска Арабия и ОАЕ е факт, като войната в Украйна е ако не точно катализатор, то един от поводите за това. Въпросът тук е дали можем да говорим за тенденция на трайна преориентация към руско-китайския цивилизационен избор и еманципация от американската опека или временен тактически ход, целящ да направи Вашинготн по-внимателен и отстъпчив към саудитските и емиратските тревоги. Развитието на позициите на двете монархии спрямо конфликта в Украйна и тази на САЩ спрямо Иран и действията му в Близкия изток вероятно ще дадат някои от отговорите на тези въпроси.
©„Приятели на Арабския свят“, 2022; Пламен Василев
Всички права за публикуване на тази статия са запазени за „Приятели на Арабския свят“. Забранено е повторното публикуване или цитиране от нея, частично или изцяло, без получаване на пряко и предварително разрешение от Сдружението, с изключение на ограничени цитати, които отчитат принципите на научните изследвания, за конкретна образователна или изследователска цел, с необходимостта да се позовава на Сдружението като оригинален издател.